Ли Ккоч-ним (Lee Kkoch-nim) е една от най-силните и искрени гласове сред съвременните корейски автори. Нейният роман "Момичето, което мразя" (изд. "La Nuova Frontera", 2025, превод на Сара Бочичо) не просто осъжда, а по-скоро слуша и разбира сложността на човешките чувства. Нейният поглед върху уязвимостта на тийнейджърите е изключително прозрачен, което прави произведението незабравимо. За Ли писането не е морален проект, а лична необходимост.

В интервюто си, Ли разказва как е възникнала идеята за историята и какво е искала да предаде. Тя споделя, че в Корея хората обикновено са много уважителни и честни, но същевременно обществото е строго към тези, които са обвинени в грешки. Ли е наблюдавала как бързо се сочат с пръст хора, без да се изслуша тяхната версия. Тя сама е смятала, че тази строгост е необходима, но с времето е видяла случаи, в които "виновният" всъщност не е такъв. Тази ситуация я е накарала да се запита защо сме толкова бързи в съда и защо никой не се извинява, когато истината излезе наяве.

Структурата на романа е колективна, като Ли избира да разкаже историята през гласовете на различни персонажи, оставяйки главната героиня Сео-ун (Seo-eun) извън фокуса. Тя обяснява, че разказването от единствена перспектива улеснява съпричастността на читателя, но не е искала романът да бъде удобен. Чрез множеството гласове, читателят не знае кой казва истината и кой е прав, което предизвиква нови въпроси и размисли.

Ли споделя, че нейният опит от тийнейджърството е продължил почти осем години, изпълнени с несигурност и чувство на несъответствие. Тя осъзнава, че този емоционален хаос е оформил нейния стил на писане. Въпреки че събитията в романите ѝ често са плод на въображението, емоциите и конфликтите на персонажите са много реални. Тя подчертава, че не всички корейски тийнейджъри живеят драматични истории, но много от тях споделят дълбока тревога за бъдещето, особено в ерата на социалните медии.

Ли вярва, че литературата трябва да задава въпроси, а не да дава отговори. Тийнейджърите често са затрупани от медии и социален натиск, което ги оставя с малко време за размисъл. Поради това, тя поставя въпроси в книгите си, за да насърчи читателите да търсят свои отговори.

Процесът на писане за Ли е комбинация от структуриране и оставяне на историята да се развива сама. Тя се стреми да намери баланс между емоциите и детайлите, за да избегне студенината на прекалено строгата структура. Когато пише за уязвими женски идентичности, тя не го прави с теоретична цел, а защото ѝ е по-естествено да пише за героини, тъй като сама е жена.

Ли подчертава, че е важно младите читатели да се разпознават в нейните персонажи, дори и те да са несъвършени. Тя вярва, че осъзнаването, че не са сами в своите чувства, може да помогне на тийнейджърите да проявят повече състрадание към себе си и към другите.

Когато говори за достигането на италианските читатели, Ли споделя, че е трудно да повярва, че нейните книги са достигнали до толкова далечна страна. Тя изразява благодарност към италианските читатели и споделя, че за нея е чест, ако книгите ѝ донесат дори малко вдъхновение в живота им.